Представете си как едно дете се учи. Дали то е самотен изследовател, който открива света парче по парче, разчитайки единствено на собствените си сили? Или ученето е нещо, което се случва заедно с другите? Според руския психолог Лев Виготски отговорът е категорично във втората посока.
Неговата социално-интеракционистка теория е една от най-влиятелните в психологията на развитието и образованието. Тя предлага коренно различен поглед върху ученето в сравнение с теории като тази на Жан Пиаже, който вижда детето като „малък учен“. За Виготски ученето е преди всичко социален процес. Развитието не се случва в изолация, а се ражда от взаимодействието, разговора и сътрудничеството с другите.
Нека разгледаме основните стълбове на неговата теория с ясни примери.
Основната идея: Социалното взаимодействие предшества развитието
Това е сърцевината на теорията на Виготски. Според него всяка функция в културното развитие на детето се появява два пъти:
Първо, на социално ниво: между хората (интерпсихически).
След това, на индивидуално ниво: вътре в детето (интрапсихически).
С други думи, детето първо преживява и учи нещо чрез съвместна дейност с по-знаещ партньор и едва след това може да го прави само. Да вземем за пример реденето на пъзел. Първо, родителят и детето редят пъзела заедно. Родителят показва стратегии: „Хайде да намерим всички крайни парчета“. Детето наблюдава, участва и усвоява тези стратегии. След няколко такива съвместни дейности то започва да прилага същите стратегии самостоятелно. Разговорът, играта и сътрудничеството не са просто резултат от развитието – те са неговият двигател.
Ключови понятия в теорията
За да разберем как работи този процес, трябва да познаваме трите най-важни концепции на Виготски.
1. По-знаещият друг
Това е всеки, който има по-високо ниво на разбиране или по-големи умения от учещия. Важно е да разберем, че по-знаещия друг не е задължително да е учител или възрастен. По-знаещият друг може да бъде родител, по-голям брат или сестра, приятел, треньор или дори компютърна програма.
2. Зона на най-близко развитие
Това е може би най-известната концепция на Виготски. Зоната на най-близко развитие е „златната среда“ за учене. Тя представлява разстоянието между:
-
Актуалното ниво на развитие: това, което детето може да направи напълно самостоятелно.
-
Потенциалното ниво на развитие: това, което детето може да постигне с помощта на по-знаещ друг.
Ученето е най-ефективно, когато се случва именно в тази зона. Ако задачата е твърде лесна, детето скучае. Ако е твърде трудна, то се чувства претоварено и се отказва.
3. Подпомагане
Терминът „scaffolding“ (строително скеле) перфектно описва процеса в зоната на най-близко развитие. Подпомагането са конкретните действия, които по-знаещия друг предприема, за да помогне на детето. Точно както строителното скеле поддържа сградата, така и по-знаещия друг осигурява временна подкрепа, която постепенно се премахва, когато детето стане по-способно.
Теорията вкарана в практиката: системата „Помогни ми да се справя сам“
Молбата „Помогни ми да се справя сам“ не е просто девиз от педагогиката на Монтесори. Тя е викът на детето, намиращо се в своята Зона на най-близко развитие. Детето не иска някой да свърши задачата вместо него, а да получи правилните инструменти и насоки, за да я овладее.
Един отличен пример от съвременната българска педагогическа практика, който илюстрира теорията на Виготски в действие, е системата за четене с разбиране „Помогни ми да се справя сам“. Във видеото учителят Марина Георгиева показва как този подход работи в реална среда с деца на възраст 3-6 години.
-
Учителят като по-знаещия друг и задачата в зоната на най-близко рзвитие: Когато децата за пръв път се сблъскват с цялото тесте от пиктограми, задачата е твърде сложна (извън зоната на най-близко развитие). Те се затрудняват. Тук се намесва учителят по-знаещия друг, който прилага подпомагане (scaffolding).
-
Примери за подпомагане (Scaffolding) със системата „Помогни ми да се справя сам“:
-
Разбиване на задачата: Вместо да работят с всички карти, учителят и децата ги категоризират заедно (лица, предмети, действия). Това прави задачата по-лесна и разбираема, премествайки я в зоната на най-близко развитие. Първо се овладява по-простото (картите), а след това се преминава към по-сложното (свързването им в изречения в книжката).
-
Моделиране и сътрудничество: Категоризацията се случва чрез съвместна дейност. Учителят насочва, а децата участват активно. Това е социалното взаимодействие (интерпсихическо ниво), което предшества индивидуалното умение.
-
Децата като по-знаещия друг един за друг: Марина Георгиева споделя, че с времето децата започват да разпознават силните страни на другите. Когато някое дете срещне трудност, то знае кой от приятелите му е добър в съставянето на изречения и го кани да помогне. Така децата се превръщат в „по-знаещ друг“ помежду си.
-
-
Целта – самостоятелност (Интрапсихическо ниво): Крайната цел и най-голямата мотивация за децата, както се вижда във видеото, е да могат да „четат“ книжката самостоятелно. Системата им дава инструментите (пиктограмите, структурата), а подкрепата от учителя и връстниците им помага да преминат през зоната на най-близко развитие. Накрая те постигат автономност и изпитват гордост от това, че могат сами – същината на системата „Помогни ми да се справя сам„.
Езикът като инструмент за мислене
За Виготски езикът не е просто средство за комуникация, а основният инструмент за мислене. Системата „Помогни ми да се справя сам“ онагледява това перфектно – децата не просто учат думи, а усвояват структурата на езика. Те се учат да мислят в изречения, като физически подреждат картите.
Когато дете си говори на глас, докато подрежда пиктограмите („Аз обичам да играя на карти с Мими…“), то използва „частна реч“ – мислене на глас. Този външен диалог по-късно се превръща в безмълвен вътрешен глас – в основата на нашите мисли.
Защо теорията е толкова важна?
Социално-интеракционистката теория на Виготски променя фокуса от това какво детето знае, към това какво детето може да научи с правилната подкрепа. Практически подходи като системата „Помогни ми да се справя сам“ показват как теорията оживява в класната стая и у дома.
Тя дава на родители, учители и терапевти активна и изключително важна роля – ролята на „по-знаещия друг“, който строи мостове в зоната на най-близко развитие и помага на детето да премине по тях, за да достигне своя пълен потенциал.
